Диана: В твоята практика срещала ли си случаи на деца, СДН(СВИДЕТЕЛИ НА ДОМАШНО НАСИЛИЕ)?

Антония: В работата ми като психолог в гимназията, в която работя в момента, нямам такъв конкретен случай. По-рано, в работата си като учител по философски цикъл, в друго училище,  съм имала съмнения за използването на прекалено деспотичен подход на семейно възпитание при някои деца. Този тип авторитарно родителстване  за мен е на ръба на насилието. И, то за съжаление, доста често прозира зад поведението на децата. В психологическата си практика не съм работила по заявка за такъв проблем.

Диана: А самото явление широко разпространено ли е в България? Говори ли се за него?

Антония: Ако трябва чисто екзистенциално да подходя към проблема,  смятам, че домашното насилие е „генетично“ и е болест на семейството и е много често срещано. То е модел, който си преживял и преповтаряш като свой.   Насилието в емоционалния свят на едно дете, може и да бъде поведение, неглижиращо емоционалните му нужди и базисни потребности.  Правилна стъпка е родителите да са наясно с отговорността, която поемат, когато влизат в  тази важна роля в живота  си.  Доброто родителстване се учи.  Когато двама души, които се събират, за да имат деца, трябва да минават през много сериозна академия за родителство – това означава да познават много добре себе си и да знаят всички възможни последствия, които с  евентуалното си поведение на незрялост,  могат да причинят на децата си. Видима е връзката на това, че дете, което е било обект на насилие  лесно става агресор или жертва. Агресията се усвоява като модел на поведение, децата имитират поведение и дете, което е било жертва на агресия усвоява този дисфункционален модел на справяне. Видимо се повтарят моделите – или ставам агресор или ставам жертва. Ако се разровим в семейната биография на родители, в чието детство  шамарите са били метод на възпитание, много вероятно е, те да повтарят този модел в своя живот.  Дори да нямаме точно ясно изразена и  наказуема  изява на домашно насилие,  можем да говорим за „травми“  у децата, резултат от нисък родителски капацитет. Ако  хората не са готови да бъдат родители – те могат дори  несъзнателно  да причинят  насилие, а именно чрез  унижение, оскърбяване, подигравки , пренебрежение, изоставяне, защото домашно насилие може да е пренебрежителното отношение към нуждите на някого от семейството, не е задължително да бъде непременно с физическа агресия. Да си добър родител означава да разбираш абсолютната си отговорност.

Диана: Казваме, че в повечето случаи майките са тези, които са жертвите, смяташ ли, че майките са чувствителни по отношение на децата, които стават свидетели на този акт?

Антония: Първо, за да позволи майката да има такова отношение към нея, тя определено не е поставила граница, така че това е въпрос на лична терапия на майката или терапия на двойката. Усещането за вина най-вероятно няма как да не съществува. Естествено, сега говорим за семейства, които имат рефлективност, т.е. мислят за това какво причиняват, мислят за възпитанието.  По-голям  проблем ми се струва, че ако жената, жертва на домашно насилие,  е имала агресивен модел в собственото си семейство, много вероятно е да смята, че това  поведение е нормално, че тя по някакъв начин го е заслужила или, че просто така се прави. Превръщането в жертва, както казах, има своята семейна предистория.  Има и друг аспект, ако говорим за социално уязвими групи – за съжаление, когато човекът не е задоволил базисните си потребности, зависим е от социалния си статус,  маргинализиран, необразован, ясно че ще мисли за оцеляването си, не за това как да прекрати тази ситуация на насилие, дори тя да е много екстремна.

Диана: Ако приемем СДН(СВИДЕТЕЛИ НА ДОМАШНО НАСИЛИЕ) като вид травма, което детето преживява в определен момент, според теб от какво имат нужда тези деца и тийнейджъри? Кой трябва да им помогне?

Антония: Хубаво е, когато в самото семейство има сетива да се чуе, детето със сигурност ще направи по някакъв начин своята заявка за това, че е получило травма дали с регресиращо или агресивно поведение, дали начин, по който ще имитира поведението на възрастните, когато отиде в по-горен клас, винаги има показател в самото дете. Ако е сравнително нервно, ако е недоволно, ако е фрустрирано, всички тези психологически моменти, хубаво е да се работи с психолог, хубаво е да се работи семейно, защото,  когато едно дете е жертва на  някаква семейна драма, то се чувства виновно и се срамува. Тази вина е съсипваща детската психика.   И да работи психолог  за отработване на вината, ако семейният модел, в който то пребивава,  не се променя, трудно ще има напредък.   Ще отработите някакво негово състояние, но детето до 18-сет живее с родителите и няма да промени само родител, който смята, че може да нарушава телесните граници на другия. Затова трябва да се работи със семейството, ако има заявка  за  рецидивиращо поведение от страна на единия от партньорите, жертвите на тормоза да бъдат институционално подкрепени.

Диана: Експертите в България на регионално ниво добре подготвени ли са да разпознават това явление?

Антония: Всеки психолог, добър в практиката си, например в училище, ще прочете зад едно поведение на агресия,  девиантно, че става въпрос за някакво лично страдание, защото ние, говорейки за насилие, говорим за нарушаване на личните права – да бъдеш щастлив и да си в сигурност. Когато са нарушени тези базисни потребности за сигурност, за обич и за приемане, няма начин да няма болка. А тя може да излезе по начин подобен на този , по който е възникнала- ако си бит, ще биеш, ако си малтретиран у дома,  лесно можеш да позволиш да нарушават границите ти и извън дома. Въпросът е, че понякога  само институционална намеса може да прекрати тормоза, но пък тя  не може да излекува последствията –  травмата, страданието.

Диана: Какви други експерти трябва да разпознават тези признаци? Ние мислехме да работим с педиатри, учители, логопеди, с медиите, да ги правим чувствителни по тази тема?

Антония: Зависи дали работите терапевтично или консултативно. Един човек, който е само психолог и не е психотерапевт, той не би могъл да влезе дълбоко в травмата, но би могъл да поработи за промяна на модела. Добре е да отчитаме, че  моделите се сменят много трудно, защото става въпрос и за предразсъдъци и стереотипи. Разбира се, колкото повече специалисти  имат сетивата да прочитат у хората, с които работят дали са жертва на насилие  – и учителите, и педиатрите, и общественото мнение, което имат силата да променят  средствата за масова информация,  всичко това би било знак, че сме отговорни за бъдещето – за децата. Семейството е консервативна единица, вкоренено ни е,  че то е неприкосновено – жив е моделът – каквото се случва тук, остава тук, зад четирите стени на дома.   Затова и темата за домашното насилие някак се и неглижира, затъмнява. Семейството е територия на личността и понеже е изключително чувствителна зона , факт е , че не може с груби пръсти  да се намесиш в нечия семейна институция, когато няма наказуемо последствие.  Но е също  факт, че има някаква криворазбрана толерантност –  „това си е семеен въпрос“, казват си хората  и сами притъпяват сетивата си за насилието. Много е вярна тази сентенция на Толстой, че всички щастливи семейства си приличат, а всяко едно е нещастно по своему, затова работата е наистина деликатна и фина.   И винаги се работи конкретно. Но да се възпитават сетива за това  „да се чува“ нередността –  е важно, това е социалният урок – на обществото, което не спи, а е свързано през каузата светът е да е по-щастливо място.  
   Изключително деликатна материя е да влезеш в дома на някой и да преобърнеш цялата му представа за това какво е правилно за него. Като човек,  който се обучава за позитивен психотерапевт,  мога да кажа, че много трудно се променя базисната концепция – това е нещо, което хората са изживели през собствения си опит и, ако  те са видели насилието  в своето семейство, смятат, че това е начинът. Промяната е въпрос на много съзнателно усилие и труд. Смятам, че когато говорим за домашно насилие – всяка една страна е жертва, всички, които участват в това взаимодействие.

Психолог Антония Янакиева
Психолог Антония Янакиева

Работя основно с тийнейджъри и възрастни. Проблематиките с които най-често се сблъсквам са:
Влошени осношения дете-родител, слаба социализация, агресия, преживяно насилие, LGTBQ приемане, родителско отчуждение, тревожност, депресия, екзистенциални кризи.

Call Now Button