Въпросът „защо съм тук“ нахлува в света на човека с пълна сила през юношеството. Той отваря темите за смисъла на живота, за смъртта. Колкото и да ни се иска да не отваряме тази тема, понеже в света, който живеем, консумеризмът иска да ни накара да мислим, че ще бъдем вечни – тук и сега, здравият разум ни връща във времевостта и телесността.
Човекът е разумно същество, телесно и смъртно, учат философите – още, щом си роден, си вече достатъчно стар, за да умреш. Юношите са доста по-смели от нас, зрелите, и имат дързостта и любопитството да си поставят този въпрос.Това питане не винаги е формулирано в прав текст – то може да се крие в оспорването на авторитети, в бунтарството, в екстремността, в нетърпението, в експериментирането, в черногледството понякога. В доброто развитие на ситуацията този най-важен въпрос мотивира младият човек да търси смисъла си, да открива своето място в света, опознавайки себе си и силните си страни. Търсенето на идентичността минава през съмнения, противоречия, така съзнателно юношата може да открие смисъла на „аз съм“ в света на другите и в своя собствен.
Само който не е работил с тийнейджъри може да каже, че тях ги вълнуват единствено телефони и социални мрежи (често го чувам). Но дори и да останем на повърхността – ако поразсъждаваме заедно какво като смисъл стои зад „телефона“ и „социалните мрежи“ – а именно – общности, свързване, приемане, социална оценка, престиж, одобрение… Виждаме, че изобщо не е, което изглежда.
В една скорошна групова работа, която имах с тийнейджъри на 16-сет години, основният въпрос, които желаеха да обсъждат е дали има живот след смъртта, така, че не подценявайте мъдростта на младите. Това поколение, не само заради ковид историята, отвори много травматично темата за смъртта, уви, не по християнски и мъдро, а по един характерен за модерната култура егоцентриран истеричен начин, а за за капак – преживяват и абсурда и безсмислието на войната.
Понякога питането „Има ли смисъл?“ се трансформира в непровокирана тъга, меланхолия, апатичност, агресивност, експериментална употреба на психоактивни вещества, безразборни сексуални контакти. Да, това изброените са симптоми на депресията. На онази, която изисква лекарства. Юношеската депресия е не по-малко опасна от тази на възрастните, с тази разлика, че много по-добре се прикрива. Така че, родителите трябва да са нащрек при променено поведение – усамотяване, занемаряване, много сън, малко сън, малко хранене или преяждане, просоциално поведение, понижена увереност, липса на концентрация, намаляване на училищната успеваемост. Бдителната зряла любов на родителя не си затваря очите пред тъгата на детето, напротив опитва се да бъде налична.Тя изисква активно слушане, емпатия, разбиране – никога не става със „Стегни се!“, проверено е.
Ще го кажа пак, и хиляда пъти да сте го прочели в интернет, ще го повторя, защото знам колко лесно може да се изплъзне от устата на човека тази реплика…
Потокът от страх и гняв, обливащи родителя, който в неговия си свят всичко прави за детето, само за да е добре, а то се оказва тъжно, депресирано, самонараняващо се или със самоубийствени мисли. Това винаги изглежда несправедливо и трудно за приемане. В случаите на юношеска депресия, с които ме е срещала практиката, медикаментозното лечение (изписва се от психиатър) беше заедно със себепознанието. Моят терапевтичен подход в случая някак естествено е бил в търсене на смисъла, онзи, който удовлетворява конкретната личност, застанала на пътя на своето порастване. Сам, младият човекът през преразглеждане, назоваване, споделяне, формулиране на своите ценности, идеали, стремежи и мечти – започва да препотвърждава собствената си стойност и смисъл.
